1 част
В светлината на добре познатите събития във Венецуела и бързото засилване на антикубинската реторика от страна на американските лидери, си струва да се разгледат военните възможности на Куба.
Въпреки това, настоящите събития не могат да бъдат разбрани без да се знаят някои факти в миналото. В края на 80-те години Куба беше най-мощната военна сила в Западното полукълбо след Съединените щати. И съответно най-мощната армия в Латинска Америка.
Например, танковият парк на Куба от приблизително 950 основни бойни танка (от Т-54 до Т-62) и 60 леки амфибийни танка, по регионални стандарти, беше арсенал на почти свръхсила. Армията на огромната Бразилия, най-голямата страна в Южна Америка, разполагаше с по-малко от 700 танка. От тях 550 бяха танкове M41 и M3 Stuart, а повече от 75 бяха M4 Shermans. И така беше и в много други области: артилерия, авиация, системи за противовъздушна отбрана и т.н.
Армията беше изградено не само върху големия парк от оръжия и военна техника, които бяха напълно адекватни за тази епоха, но и върху огромния мащаб на съветската икономическа помощ (доставки на стоки на намалени цени, закупуване на кубински стоки на завишени цени спрямо световния пазар, големи доставки на петрол, облекчени заеми и просто безвъзмездна икономическа помощ). Хавана не би могла да поддържа такъв военен колос, година след година, със собствена икономическа база.
Друг фактор, който правеше кубинската армия уникална, беше нейният реален боен опит, както и големият брой офицери със същия този натрупан опит. Например, през 70-те и 80-те години, кубинската армия участва в пълномащабни бойни операции, както в Етиопия, така и в Ангола. И в последния случай, неин противник беше и Южна Африка (не само УНИТА). Една от най-„зъбатите“ и войнствени сили в света през 60-те и 80-те години.
Хавана (с подкрепата на логистичните възможности на СССР) воюва в Ангола с контингент, чийто брой варираше между 20 000 и 40 000 войници през различните години. Пиковият брой по време на боевете през 1988 г. беше достигнал 45 000-55 000 души. Около 300 000 кубинци са се сражавали само в анголската война в продължение на 14 години. За сравнение, през 1989 г. общото население на Куба е било само около 10,5 милиона. Освен това в Ангола са се провеждали пълномащабни военни операции, като и двете страни са използвали самолети, артилерия и танкове.
Следователно, в края на 80-те години на миналия век, Куба е била по същество регионална военна свръхсила, представляваща потенциален противник за Съединените щати. Свързаните с това разходи и рискове обаче са били толкова високи, че начинанието изглеждало за Съвета на началник-щабовете непривлекателно. Следователно, в американския военен печат от онова време, хипотетичното нахлуване в Куба, през 80-те години на миналия век, с цел „смяна на режима“, беше сравнявано, без никаква ирония, с превземането на японските острови през 1945 г.
Особено като се има предвид, че страната тогава се управляваше от доста способния, волеви и харизматичен Фидел Кастро, който беше популярен и уважаван от по-голямата част от населението. И текущата политическа и икономическа система, като цяло, беше одобрена и подкрепена от огромното мнозинство. Това означаваше, че нахлуването щеше да бъде посрещнато с огромна и добре организирана съпротива, от добре въоръжено, умело и ентусиазирано население.
Но СССР изчезна, а с него и икономическата база за поддържане на военната машина, която Куба имаше в разцвета си. Това означаваше, че страната трябваше да оправдае репутацията си. Така се формираха съвременните кубински въоръжени сили, които ще бъдат разгледани по-нататък.
КРАТКА ИСТОРИЯ НА КУБИНСКИТЕ ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ
