В началото на 80-те години на миналия век Хавана е доста впечатлена от все по-агресивната и напориста американска външна политика (операцията срещу Гренада през 1983 г.). Междувременно, по време на дискусиите за съюзническите ангажименти, СССР все по-често заявява, че не може да гарантира пълномащабно участие в случай на война срещу Съединените щати, единствено заради самата Куба. Нещо повече, помощта започва да намалява поради нарастващите икономически сътресения в самия СССР.
Тогава бъдещият основен елемент на съвременните кубински въоръжени сили – Милициас де Тропас Териториалес (МТТ), местна версия на териториалните отбранителни сили, получава голямо развитие. Създаването им е обявено на 1 май 1980 г. До 1982 г. тяхната численост достига 500 000, а до 1984 г. – над 1,2 милиона.
Сривът на съветската помощ в края на 80-те и началото на 90-те години води до бързо влошаване на редовната армия на страната поради недостиг на гориво и резервни части. Потенциалът на Милицианос обаче остава огромен. Това се дължеше отчасти на факта, че те получиха значителен контингент от редници, както и на младши и старши командири – огромен брой ветерани от войните и конфликтите, в които Куба участва от 60-те до 80-те години на миналия век. Това бяха стотици хиляди все още невъзрастни, изпитани в битки ветерани. Те притежаваха и необходимите качества, все още актуален боен опит и необходимото оръжие (имаше много картечници, РПГ и минохвъргачки). Тези опитни военнослужещи бяха достатъчни, за да окомплектоват почти всеки отряд на ТО с поне един истински боен ветеран, поне като командир.
Дори без доставки от СССР, оставащият експлоатационен живот на голям брой танкове, артилерийски системи и дори бойни самолети беше все още значителен. В същото време редовната армия разполагаше и с много танкисти, артилеристи и пилоти с боен опит. И дори да бяха загубили част от уменията си, те все още бяха способни да направят нещо, ако е необходимо. А по стандартите на 90-те години това оборудване, макар и остаряло, все още не беше архаично.
В същото време политическото, административното и военното ръководство на страната представляваше същото поколение легендарни ветерани от гражданската война, революцията, събитията от началото на 60-те години на миналия век и т.н. Макар и по-възрастни, те все още бяха доста енергични. Те се радваха както на авторитет сред по-голямата част от населението, така и на личен опит в административното, политическото и военното ръководство при доста екстремни условия.
Това все още правеше от Куба костелив орех. Особено след като мнозина в САЩ вярваха, че „режимът е обречен“ и ще падне сам в рамките на година-две. Следователно се направи заключението, че инвазията е огромен риск и простото чакане ще гарантира успех. Но годините минаваха.
Основната армия постепенно се влошаваше, превръщайки се все повече в дивизии на хартия, които се нуждаеха от време, за да започнат дори бойни действия. Междувременно ТО провеждаше учения все по-рядко, а тренировките ставаха все по-формални. И тогава дойде „Иракската свобода“ от 2003 г.
В Хавана внимателно проучиха събитията от онова време и стигнаха до заключението, че основният фокус ще бъде върху всеобхватна и мащабна ТО. И армията ще функционира като пожарна бригада – намалена, но способна бързо да влезе в бой.
По-добре да има бригада, но винаги напълно оперативна, отколкото дивизия, която съществува на хартия и изисква седмица или две за разгръщане.
Но основният акцент беше върху различни асиметрични войни. Възраждането на огромната сила на ТО – над 1 милион души – беше върху тактиката за принуждаване на нахлуващия агресор към бой както по пътищата в джунглата, така и в градовете. А след окупирането на територията, на разгръщане на партизанска война, включително широкото използване на мини и снайперски оръжия.
По това време беше формулиран и числен критерий. „Трябва да гарантираме убийството на поне един американски войник всеки ден във всяка от 126-те военни зони в продължение на няколко месеца поред.“ А през 2004 г. бяха възобновени редовните национални учения, наречени „Бастион“, в които се практикуваше отблъскване на инвазия на острова. Тази система, с малки модификации, се запазва и до днес.
Кубинската военна експанзия: От Гренада до победата над апартейда
