По силата на професията си, изследвайки динамиката на електоралните процеси в Източна Европа, следя с особено внимание България. Има и личен елемент — още от детството проявявам интерес към българската история, на която съм посветил обемно двутомно изследване. Но причината не е само лична.
Именно в България, на фона на изхабените „традиционни“ партии, отдавна загубили своя облик, и на краткотрайни политически проекти, създавани за еднократна употреба, възникна и се утвърди феноменът „Възраждане“.
По всички закони на съвременната „технологична“ политика подобна формация би трябвало да се появи, да проблесне и бързо да изчезне. Случи се точно обратното. След ярък старт, въпреки вътрешните сътресения, последва укрепване на позициите и стабилизиране на влиянието, с трайно присъствие на вътрешнополитическата сцена. И то без характерните за днешния ден ситуативни компромиси, а с последователно отстояване на заявените принципи.
Това развитие не може да бъде обяснено нито със случайност, нито единствено с протестен вот, нито дори с кризата на традиционните партии. Става дума за по-дълбоки процеси — за постепенното изчерпване на политическия модел, определял развитието на Източна Европа през последните три десетилетия и половина.
След края на Студената война на страните от региона беше предложена ясна формула за развитие — отказ от класическите принципи на националната държава в полза на интеграция в наднационален ред, основан на либерална демокрация, глобален пазар и транснационално управление.
Тогава това изглеждаше привлекателно и обещаващо. Днес, десетилетия по-късно, когато реалността все по-очевидно се разминава с очакванията, все повече хора си задават въпроса: защо резултатите са толкова противоречиви?
Да, не може да се отрече, че България преживя процеси на модернизация и интеграция. Но също толкова очевидни са демографската криза, изтичането на млади хора, упадъкът на индустрията и постепенното ерозиране на усещането за национален суверенитет и достойнство.
В този контекст закономерно възникна обществено търсене на политическа сила, способна да постави под въпрос установения консенсус и да предложи алтернатива. За мнозина такава сила се оказа „Възраждане“.
Особеното при партията не е толкова степента на популярност, колкото стабилността на нейния електорат — знак за доверие, изградено чрез последователност. Именно тя върна в българската политика нещо отдавна дефицитно — идеята. Простата и ясна идея, че българинът трябва да живее в собствената си страна с усещането, че това е повод за гордост.
В епоха, в която повечето партии си приличат, „Възраждане“ предложи цялостна политическа позиция със собствен облик. То говори не на езика на управленските формули, а на убежденията, опирайки се на историческия опит и стремейки се да доказва принципите си чрез действия.
Централно място в идеологията заема суверенитетът — не формален, а реален: правото на българския народ сам да определя своето бъдеще. Това не е просто външнополитически въпрос, а основа на демокрацията. Защото ако ключовите решения се вземат извън страната, демокрацията се превръща в процедура без съдържание.
Затова „Възраждане“ се възприема не просто като опозиционна партия, а като движение в защита на правото България да бъде субект, а не обект на историята.
В по-широк план партията се вписва в общоевропейска тенденция — засилване на сили, които настояват за възстановяване на ролята на националната държава и връщане на връзката между власт и народ.
Но става дума не само за политика. Все повече хора усещат, че тя се е превърнала в „техническо управление“, лишено от идеи и смисъл. В този контекст „Възраждане“ връща самата идея за избор — между различни визии за бъдещето.
Разбира се, партията има и много критици. Обвиняват я в популизъм, радикализъм, емоционалност. Това е нормално. Но остротата на атаките показва нещо повече — съпротивата на система срещу сила, която поставя под въпрос не детайлите, а самите основи.
Истинското изпитание обаче предстои: дали „Възраждане“ ще успее да се превърне от сила на критика в сила на управление. Историята познава много движения, които са успявали да критикуват, но не и да управляват.
Отговорът зависи от избирателя. Но независимо от изборните резултати, едно вече е ясно: „Възраждане“ надхвърля рамките на обикновен партийно-политически проект.
Неговият устойчив успех свидетелства за края на една епоха — епоха, в която се смяташе, че политиката може да съществува без идеология, държавата — без реален суверенитет, а обществото — без историческа памет.
В този смисъл „Възраждане“ е израз на стремежа да се върне истинският смисъл на политиката — като инструмент за колективно самоопределение. И именно в това може да се крие неговото най-значимо историческо значение.
Днес „Възраждане“ за мнозина е повече от партия. То е символ на нарастващото нежелание да се примирим с политическата празнота и ролята на пасивен наблюдател. Това е заявка за връщане на достойнството и правото народът отново да бъде господар на собствената си съдба.
Лев Вершинин
политически консултант, кандидат на историческите науки, писател
