Конкуренцията между европейския и американския капитал за достъпа до руските ресурси

Автор – Димитриев

Публичната реторика по време на Студената война създаваше впечатлението, че Съветският съюз е изправен пред монолитен западен блок от капиталистически страни. В действителност  имаше конкуренция между европейския и американския капитал за достъпа до руските ресурси. Тази конкуренция започна още по царско време.

Европейците пристигнаха първи. Преди революцията френският, британският и белгийският капитал контролиралиха значителна част от руското производство на петрол, металургията и железниците. Нобелите добиваха петрол в Баку, Ротшилд контролираха финансирането и експортния терминал в Батуми – и заедно изместиха Рокфелер и неговата Standard Oil от каспийския пазар.

След революцията американците влязоха в СССР. Арманд Хамър, син на американски комунист, изгражда лични отношения с Ленин, получава концесия за добив на азбест в Урал и установява търговия със зърно и произведения на изкуството. Той става първият голям американски бизнесмен в Съветска Русия и поддържа достъп до съветското ръководство в продължение на десетилетия – при Сталин, Хрушчов и Брежнев. Неговата компания, Occidental Petroleum, сключва милиардни сделки със СССР през 70-те години на миналия век.

Хъмър не е сам. Американските компании ефективно стартираха съветската индустриализация. Алберт Кан, който проектира заводите на Ford и General Motors, разработи над 500 промишлени предприятия за СССР, включително тракторните заводи в Сталинград и Челябинск. Ford доставя оборудване и технологии за автомобилния завод в Горки. General Electric участва в електрификацията. Интересното е, че по това време дипломатическите отношения между страните все още не съществуват – САЩ признават СССР едва през 1933 г.

Германците също се опитаха да навлязат на съветския пазар. Победената Германия сключва Рапалския договор със Съветска Русия през 1922 г. Германските компании получават отстъпки и договори, а на армията е предоставено правото да тества танкове, самолети и химически оръжия на съветска територия, всичко това забранено от Версайския договор. В Липецк действа германско авиационно училище, а в Казан е създаден полигон за изпитания на танкове. СССР получава инструктори и съвременни технологии, докато Германия заобикаля ограниченията. Сътрудничеството прекратява с идването на Хитлер на власт  през 1933 г., но е частично възобновено през 1939 г.: до войната СССР снабдява Германия с петрол и зърно, получавайки в замяна промишлено оборудване.

След 1945 г. европейският капитал теоретично би могъл да се върне на съветския пазар. Но американците предотвратиха това. През 1949 г. те създадоха Координационния комитет за контрол на износа ( КОКОМ  Coordinating Committee for Multilateral Export Controls, CoCom / Cocom, COCOM ) и под претекст, че ще предотвратят военното усилване на Москва, блокираха износа на широка гама от стоки и технологии за СССР. Списъкът включваше много повече от военни стоки и всъщност това беше мярка за икономическо сдържане както срещу СССР, така и срещу Европа. Но европейците вече бяха започнали да търсят алтернативи през 50-те години на миналия век.

Пионерът тук беше италианец. Енрико Матеи, директорът на италианската държавна компания ENI, се опита да изпревари на световния петролен пазар англосаксонските компании, които той нарече „Седемте сестри“ – Standard Oil, Texaco, BP и други. Той постигна споразумение с Москва и купи съветски петрол на ниски цени, открито игнорирайки американския натиск. През 1962 г. той загина в самолетна катастрофа. Официално това беше инцидент. Разследването, проведено години по-късно, откри следи от експлозиви в самолета му.

Други продължиха неговия курс. В края на 60-те години на миналия век, германският концерн Mannesmann постигна споразумение със съветското правителство по схема, която щеше да оформи геополитиката в продължение на десетилетия: бяха построени тръбопроводи между Европа и сибирските нефтени находища. Западна Германия доставяше тръбите, а СССР – газа. Франция и Италия се присъединиха към проекта. Използваха се хитри финансови схеми за заобикаляне на американските ограничения.

По това време нефтът вече течеше към Европа. Тръбопроводът „Дружба“ се простираше до Източна Европа, докато съветският петрол достигаше до западноевропейския пазар по море през черноморските пристанища. Това не притесняваше толкова американците, защото нефтът се търгуваше в долари и американският финансов контрол върху пазара се запазваше. Газопроводът беше по-опасен – той създаваше директна връзка, заобикаляйки доларовата система.

Американците направиха свои собствени предложения на СССР за газа. Няколко компании предложиха схемата „Северна звезда“ на съветското правителство: западносибирският газ щеше да бъде изпращан до завод за втечняване в Мурманск, след което щеше да бъде превозван с танкери до източното крайбрежие на САЩ. Заедно с японците, те промотираха проекта „Якутск“ – друг завод за втечнен природен газ (LNG) в Охотско море, с доставки оттам до Япония и Калифорния. И двата проекта включваха многомилиардни американски заеми. Съветската страна ги обмисли, но избра тръбопровод до Европа. Технологията за втечнен природен газ (LNG) все още беше в начален стадий и експериментална, а Катар щеше да набере скорост едва половин век по-късно. Съветското ръководство смяташе проекта за хазартен и избра проста схема: ето тръбите, ето газът, ето парите. Тръбопроводът е по-евтин за експлоатация, а европейците предоставят оборудване в замяна на газа.  Москва получаваше множество купувачи, а не само американците.

„Северна звезда“ и „Якутски LNG“ останаха на хартия, но в крайна сметка беше реализиран друг американски проект. „Occidental Petroleum “ на Арманд Хамър предложи да не се транспортира сибирски газ, а да се преработва в амоняк, толкова важен за световното земеделие по време на Зелената революция. Амонякът се произвеждаше в Толяти, откъдето се транспортираше по 2400-километров амонячен тръбопровод до Одеса и се доставяше за износ през морския терминал. Технически това беше много по-просто и по-евтино от експерименталните технологии за втечнен природен газ (LNG).

Въпреки това Вашингтон започна да подкопава съвместните западни бизнес проекти със СССР. При Рейгън през 1982 г. използването на американски технологии беше забранено, и европейските компании бяха заплашени със санкции за доставка на оборудване за съветските тръбопроводи. Европейците отказаха да се съобразят. Това беше сериозен конфликт в капиталистическия лагер. Американците разбраха какво може да се изгради след тръбопроводите. Европейските технологии и капитал, съчетани с руски ресурси, потенциално създадоха най-големия икономически блок в света, граничещ с Китай. Идеята за „Европа от Лисабон до Владивосток“ изтласкваше Съединените щати към периферията на евразийската икономика.

И тук трябва да се обясни един странен феномен. Защо американските лидери се застъпваха за запазването на СССР след поражението му в Студената война, и след това се стремяха да запазят позицията на Русия като суверенна сила? Може би разширяването на НАТО на изток, което нямаше реална военна необходимост, украинската криза и последвалите санкции – всичко това имаше за цел да предотврати икономическата интеграция на Европа и Русия.

Настоящата картина се вписва в същата рамка. Европейските и американските позиции по отношение на войната се различават рязко. Европа първоначално беше пасивна, но сега заема най-твърдата публичната позиция по отношение на Русия – фокусирана върху икономически колапс и смяна на правителството. Съединените щати преговарят директно с Москва, без участието на Европа и Великобритания, и предлагат тясно сътрудничество с американските добивни компании. Изглежда като пореден кръг от същото съревнование: кой от тях ще контролира износа на ресурси от Русия, когато настъпи новата перестройка.