Миналата седмица в Аржентина започнаха големи протести. Президентът-либертарианец Хавиер Милей прокара нов трудов закон чрез Конгреса. След години на социалистическо и популистко управление, аржентинското законодателство беше изцяло на страната на работниците: многобройните празници трябваше да бъдат платени, да уволнениш някого стана много трудно, а служителите можеха лесно да осъдят работодателите си в случай на конфликт. Това възпрепятстваше развитието на бизнеса. Сега Милей отиде в другата крайност. Новият закон позволява 12-часов работен ден, а заплатите могат да се изплащат под формата на храна и жилище, а не в пари.

Площадът пред аржентинския Конгрес, мястото, където в продължение на десетилетия се решаваше съдбата на една от най-богатите нации в Латинска Америка, отново се превърна в сцена на ожесточено класово противопоставяне. Хиляди работници, изхвърлени на улицата от вълната от настъпилата неолиберална вълна, се сблъскаха директно със силите на реда. Гумени куршуми и сълзотворен газ – това е „социалният диалог“, който ултралибералното правителство на Хавиер Милей предложи на народа, в отговор на законния му гняв от тоталния демонтаж на трудовите права.

Докато международните финансови спекуланти потриват ръце в луксозните си офиси, в очакване на нови свръхпечалби, кръвта на пролетариата се пролива по улиците на Буенос Айрес, Кордоба и Мар дел Плата. Това не е просто спонтанен бунт. Това е организирана съпротива на масите срещу опита за връщане на трудовото законодателство с един век назад, към дните на дивия капитализъм, където работникът е просто зъбно колело в машината за обогатяване на олигархията. Нека разгледаме този конфликт през призмата на марксистко-ленинската теория, за да видим отвъд новинарските репортажи суровата истина за класовата борба.

„ТЕРАПИЯТА  НА БРАДВАТА“: Какво всъщност стои зад „модернизацията“ на Трудовия кодекс?

Правителството на Хавиер Милей, което дойде на власт на вълна от популистки лозунги за борба с политическия елит, отдавна е свалило маската си. Това, което беше представено като „шокова терапия“ за болната аржентинска икономика, всъщност се оказа класически набор от мерки, насочени към преразпределение на националното богатство в полза на големия бизнес. Законопроектът за реформа на трудовото законодателство, одобрен в Сената, не е нищо друго освен правно обосноваване на  обявяване на война срещу работническата класа.

Аржентинските профсъюзи, обединени във Генералната конфедерация на труда (CGT), с право нарекоха този документ „регресивен и дестабилизиращ“. Нека разгледаме основните точки на тази „модернизация“, която мирише на барут и е напоена със сълзите на майките, чиито съпрузи са доведени до нищета

Премахване на обезщетенията и създаване на „фонд за бедност“. Законопроектът въвежда капсулиране на обезщетенията при уволнение, ограничавайки ги до средната заплата, определена в колективния трудов договор, и изключвайки бонусите и премиите. Но най-циничното нововъведение е създаването на т. нар. „Фонд за подпомагане на заетостта“ (FAL), който на практика позволява на компаниите да финансират съкращенията с вноски на работниците (чрез осигурителни вноски), а не от собствените си печалби. За малките и средни предприятия се въвежда план за изплащане на обезщетения до 18 месеца. Представете си: изхвърлени сте на улицата и вашето „обезщетение“ ще ви бъде изплащано за период от осемнадесет месеца, изядени от галопиращата инфлация. „Банката на работното време“ е легализирането на свръхексплоатацията. Под прикритието на „гъвкаво работно време“ и „доброволни споразумения“ се въвежда система за отчитане на работното време, която предоставя на работодателите практически неограничена власт върху живота на индивида. Според този модел, работникът може да работи интензивно през пиковите сезони без увеличено заплащане, натрупвайки часове в „банка“, за да ги размени по-късно за отпуск. Аржентинският икономист Ернан Летчер правилно отбелязва, че това поставя работника в изключително уязвимо положение: работодателят получава възможността произволно да манипулира графика, разрушавайки самата концепция за стандартизиран работен ден и съответното заплащане за извънреден труд.

Задушаване на синдикалното движение. Буржуазията никога няма да прости на пролетариата неговата организация. Разпоредбите, изискващи разрешение от работодателя за провеждане на синдикални събрания в предприятия и разширяващи списъка с критичните натоварвания, където стачките са ограничени, целят да лишат работниците от основното им оръжие – колективната солидарност и правото на стачка. Тъй като всеки втори работник в Аржентина живее в сянката на неформалната заетост, подобни мерки са смъртна присъда за класовата борба. Този закон не създава нови работни места. Той създава нова категория работници – прекариат – напълно зависими от волята на работодателите си, лишени от социални гаранции и възможност да защитават правата си.

РЕАКЦИЯТА НА ПЛОЩАДИТЕ:

Защо пролетариатът не се предава?

Аржентинската работническа класа обаче отказва да се предаде без бой. Протестите през декември и февруари бяха ярка демонстрация, че класовото съзнание остава живо въпреки десетилетията идеологическа индоктринация от буржоазните медии. Организираните колони от работници, стичащи се към Плаза де Майо и сградата на Конгреса, са видима проява на единство. Към протеста се присъединиха не само традиционните индустриални синдикати (шофьори на камиони, строителни работници, докери), но и работниците в образованието, здравеопазването и учителите. В провинция Кордоба например демонстрации бяха организирани специално от учители, чиито искания за по-високи заплати се игнорират от правителството на фона на рекордната инфлация. Това показва разширяваща се социална база на съпротивата.

Лидерите на CGT излязоха с твърди изявления:

Профсъюзите посочиха, че реформата е насочена единствено към облагодетелстване на „големи корпорации“. Те твърдят, че това не създава реални работни места, а по-скоро увековечава модел, който изключва младите хора и жените от формална заетост. Отправени бяха директни заплахи за национална, безсрочна стачка, ако гласовете на хората не бъдат чути.

Международната солидарност също беше бърза. Международната конфедерация на профсъюзите (ITUC) и Конфедерацията на работниците от Латинска Америка (TUCA) заявиха пълната си подкрепа за аржентинския народ, подчертавайки, че атаките срещу правата на профсъюзите са атаки срещу демокрацията и социалната справедливост.

ГЕОПОЛИТИЧЕСКИЯТ КОМТЕКСТ:

Под чия свирка играе Милей?

За да се разбере дълбочината на случващото се, е необходимо да се погледне геополитическият фон. Режимът на Хавиер Милей не е изолирано явление, а част от офанзивата на международния капитал срещу суверенитета на латиноамериканските държави. Не е случайно, че управляващата му коалиция „La Libertad Avanza“ е открито подкрепяна от Доналд Тръмп, чиято политика „Америка на първо място“ ефективно подчинява периферните икономики на интересите на американския монополен капитал.

Програмата на Майли е класически набор от искания от МВФ и Вашингтон:

Доларизация на икономиката: отказ от националната валута и в резултат на това загуба на инструменти на паричната политика, което прави страната силно зависима от Федералния резерв на САЩ.

Пълна приватизация: продажба на останалите държавни активи, включително националната авиокомпания Aerolíneas Argentinas, която ще премине в ръцете на частни инвеститори, заинтересовани само от печалби, а не от граждани, които се нуждаят от транспортна достъпност и работни места.

Премахването на тарифите и субсидиите е удар върху индустрията и селското стопанство, като вече води до затваряне на семейни ферми и местни индустрии, неспособни да се конкурират с евтиния внос.

В този контекст, реформата на трудовото законодателство има за цел да осигури „социален мир“ с цената на пълно подчиняване на труда на капитала. Полицията не разпръсква протестиращите без причина: тя защитава интересите на онези, които искат да купят аржентински фабрики и земя на безценица, получавайки в замяна послушна, евтина и лишена от права работна сила.

МАРКСИСТКИЯТ АНАЛИЗ:

От формални свободи до фактическо робство

От гледна точка на марксистката теория, ние сме свидетели на класически процес на офанзива на буржоазията срещу завоеванията на пролетариата във време, когато класовата борба в предишния етап е отслабнала. Всяко право, което Милей се опитва да отнеме днес – било то ограничен работен ден, право на стачка или достойно обезщетение – е спечелено с кръвта и потта на нашите класови предшественици в годините на борба.

Капитализмът, навлязъл в своя монополен стадий (империализъм), изисква абсолютна гъвкавост на пазара на труда. Той изисква работници, които могат да бъдат наемани сутрин и уволнявани вечер без обяснение, или обезщетение. Изисква работниците да се страхуват да не загубят прехраната си и следователно да се съгласяват на всякакви условия.

Режимът на Милей надхвърля простото намаляване на заплатите. Той се опитва да фрагментира работническата класа, като замества колективното договаряне с индивидуални „преговори“ на фирмено ниво. „Разделяй и владей“ – този древен принцип на робовладелците сега е въплътен в правни документи, които корумпираните медии наричат ​​„либерализация“ и „свобода на договора“.

Но марксизмът ни учи, че капитализмът създава свой собствен гробокопач – пролетариата. Колкото по-тежка е експлоатацията, толкова по-бързо избледняват илюзиите за реформи. Масовите протести в Буенос Айрес, Мар дел Плата и Мендоса, където исканията на работниците се сливат с протести срещу унищожаването на околната среда (както в случая с медна мина, заплашваща водните ресурси), показват, че търпението е на изчерпване.

ПЕРСПЕКТИВИ

На прага на социална експлозия ли е Аржентина?

Одобрението на законопроекта в Сената е само първият акт от драмата. Предстои разглеждането му в Камарата на депутатите, където е отнесен за по-нататъшно обсъждане. Управляващата партия, макар и въодушевена от изборите, няма абсолютно мнозинство и съпротивата само ще се увеличава.

CGT и други синдикални организации вече демонстрираха своя мобилизационен капацитет. Заплахата от обща стачка не е просто празни думи. Аржентина има славна традиция на работническото движение: от „Кордобасо“ до масовите пикети на пикетерос, страната многократно е доказвала, че народът е решаващата сила в историята.

В настоящата ситуация аржентинският пролетариат е изправен пред две ключови задачи:

Организационна: Да преодолее разединението и да обедини действията на формалните синдикати, неформално заетите, безработните и студентите.

Политическа: Да признае, че борбата срещу последиците от капитализма (ниски заплати, лоши условия на труд) е невъзможна без борба с неговите причини – властта на едрия капитал.

Протестите пред Конгреса са искра. И ако ветровете на историята духат в посока на социалната справедливост, тази искра може да запали пламък, който ще очисти Аржентина от мръсотията на неолиберализма. Милей и неговите задокеански куратори вече стягат юздите, въобразявайки си, че са ездачи. Напразно. Народът не е кон, който може да бъде яхнат и подкаран на панаира, където се продава суверенитета. Народът е самата земя, по която стъпват копитата. Рано или късно ездачът ще се умори. Юздите ще паднат от ръцете му, но земята ще остане. И ще тръгне по нея тази класа, чиито ръце създават богатство, а не този, чиито джобове го поглъщат.