И отново предизборна кампания. Поредната. Този път България ще избира президент, макар че трудно може да се твърди, че Конституцията предоставя на държавния глава достатъчно правомощия, за да влияе върху съдбата на страната. Въпреки това партия „Възраждане“ издигна своя лидер Костадин Костадинов за кандидат-президент, а за кандидат-вицепрезидент евродепутата от „Възраждане“ Петър Волгин, член на политическата група „Европа на суверенните нации“ в Европейския парламент. Значението на това решение далеч надхвърля рамките на обичайната предизборна борба.
Не е тайна, че на последните парламентарни избори „Възраждане“ понесе тежък удар. Да, партията запази представителството си в Народното събрание, но загуби много депутатски мандати. Причината за това беше политическият възход на Румен Радев, който успя да се представи като нова политическа сила и изразител на общественото недоволство от досегашния политически курс. Образът му на човек, който не желае да се подчинява на диктата на Брюксел, се оказа привлекателен за много избиратели, а огромната медийна подкрепа и значителните финансови ресурси помогнаха този образ да се превърне в сериозен политически капитал.
Победата на изборите обаче сама по себе си не доказва вярност към заявените принципи. Днес, когато Радев вече оглавява правителството, закономерно възниква въпросът: доколко действителната му политика отговаря на очакванията на онези, които виждаха в него защитник на националния суверенитет? Според мнозина от някогашните му привърженици разминаването между обещанията и провежданата политика се оказа твърде голямо. Хората, които разчитаха на алтернатива на познатия евроатлантически курс, рискуват отново да установят, че смяната на политическите лица невинаги означава и промяна на политическата посока.
При тези обстоятелства решението на Костадин Костадинов да се включи в изборната надпревара придобива особено значение. Става дума не само за шансовете на конкретния кандидат, нито дори само за съдбата на „Възраждане“. Въпросът е дали в българската политика ще остане последователна политическа сила, която с необичайна (а в днешно време може би дори неприлична) твърдост отстоява убеждението, че националният суверенитет не е удобен предизборен лозунг, а основа на държавната политика.
Тази задача става още по-актуална на фона на нарастващия натиск върху политическите движения, отстояващи националния суверенитет в Европа. Изборното поражение на Виктор Орбан в Унгария и отстраняването на Калин Джорджеску от участие в президентските избори в Румъния са събития, различни по своите обстоятелства, но и двете карат човек да се замисли за границите на политическия избор, с който европейските общества действително разполагат. Когато привържениците на националния суверенитет губят възможността да влияят върху решенията на собствените си държави, това засяга не само техните партии, но и самия принцип на демократичното представителство.
Националните интереси не бива да се превръщат в разменна монета в играта на външни центрове на власт. България не прави изключение. Нейните граждани имат право да очакват, че избраните от тях ръководители, след като получат мандат да управляват, все пак ще се ръководят от интересите на собствената си страна, а не от стремежа да заслужат одобрението на Брюксел или да се впишат в господстващата политическа мода. Именно затова борбата за суверенитет не може да се ограничава само до Западна Европа. Тя е не по-малко важна и за Югоизточна Европа, където историческият опит особено болезнено напомня каква е цената на загубената самостоятелност.
Историята на България познава немалко примери за това как личните качества на държавните ръководители са влияели върху съдбата на страната. Силният лидер невинаги е онзи, който притежава неограничена власт. Много по-важно е дали е способен да отстоява собствената си позиция, да устоява на външния натиск и да не превръща държавните институции в инструменти за изпълнение на чужди решения.
И макар (повтарям!) Конституцията на България да не предвижда „силна президентска власт“, влиянието на държавния глава не се определя единствено от формалните му правомощия. То зависи и от политическия му авторитет, от способността му да формулира националните приоритети и да ги отстоява пред обществото и извън пределите на страната. От умението да не отстъпва от принципите си, дявол да го вземе! Дори при ограничени правомощия президентът може да се превърне в гласа на онези граждани, които не желаят да се примиряват с политика, провеждана без оглед на техните интереси.
Костадин Костадинов влиза в изборната надпревара именно с намерението да поеме такава роля. Победата му не е гарантирана и би било наивно да се подценяват силите, които му се противопоставят. Участието в изборите обаче има значение независимо от крайния резултат. То позволява да бъде поставен въпросът, който твърде често остава на заден план: кой определя бъдещето на България и в чии интереси?
В крайна сметка става дума не просто за избора на президент. Става дума за правото на България да остане субект на собствената си история, а не обект на решения, вземани извън нейните предели. И това право — правото все пак да бъдеш себе си, а не марионетка в нечии умели ръце — заслужава да се бориш за него.

ЗА АВТОРА
Лев Вершинин е публицист, историк и политически консултант, кандидат на историческите науки. Автор е на множество исторически и политически анализи, както и на романи в различни литературни жанрове. Познава задълбочено историята на Балканите, като особено място в изследванията и публикациите му заемат България и българо-руските отношения. От 2007 г. живее в Испания. Въпреки богатото му литературно творчество, негови книги досега не са издавани на български език.