За първи път посетих България по студентски обмен през пролетта на вече безкрайно далечната 1976 година, когато цялата страна празнуваше стогодишнината от Априлското въстание. Неопитно момче, какво ли можех да зная тогава? Запомних общо взето едно: спокойна, весела страна със солидна промишленост, жизнерадостни и заможни хора, ярка природа – и това породи първо симпатия, а после и остро желание да знам за България колкото се може повече. И това чувство не ме напусна никога.

Сега, цял живот по-късно, знам много. Дори написах огромна книга за България през XIX–XX век и книгата се хареса на руските читатели, на българските, на немските. Е, в Македония, ако трябва да съм честен, някои се обидиха, но когато казваш истината, няма смисъл да обръщаш внимание на обидите. И да, имам какво да кажа за Април 1876 година. Нещо повече, отправената покана от уважаемата редакция приемам за чест и не мога да не оправдая тази чест. И така, да започнем от началото…

В миналото на всеки народ има времена, когато той – цялата маса от хора, притиснати към земята, разединени, но все пак някъде в дълбините на колективното подсъзнание усещащи се като един народ – осъзнава, че повече не може да търпи. И тогава започва да действа. След като чуе призива на онези, които са осъзнали невъзможността да търпят и са посочили пътя. Не заради моментната изгода, а заради онова неясно, неоценимо в никаква валута нещо, което се нарича Свобода.

И тогава вече е напълно безразлично дали накрая ще има победа или поражение, защото дори в поражението се крие зародишът на победата. Защото Свободата започва с вътрешен избор: да живееш в страх и унижение или (да си спомним великият Вазов!) да строшиш притискащото те до земята иго.

Всъщност, този избор повечето българи направиха още през XVII век, защото, ако се замислим, да приемеш исляма и да „станеш турчин“ е било изгодно, от която и страна да го погледнеш. Данъците са по-малко, съдебната система е по-надеждна, пътищата към най-високите етажи на турската власт са широко отворени. Мнозина (малцинство, но мнозина) избраха този път – и няма нищо лошо в това човек да „стане турчин“, а в следващите поколения – турчин без кавички. Турците си са народ като всеки друг. Но аз говоря за българите.

Възможно е някой да каже, че не съм прав, но според мен първата крачка на България към свободата е Националното възраждане. Може да се каже и Духовното пробуждане. Светските училища, интересът към книгата, засилването на борбата за своя, автономна от вечно пълзящата Цариградска патриаршия, църква. И да, никаква политика – само културно явление, прието от масите. Но своята, единна култура неизбежно поражда общо самосъзнание, а от самосъзнанието се ражда осъзнаването на факта, че Свободата (първоначално да бъдеш себе си) изисква следваща крачка.

Тази крачка не се прави веднага. И в началото – от малцина. Споменът за родопските хайдути, за четите, които идваха отвъд Дунав, се отшлифова в легенди, в народни песни и макар техният път да не го следваше всеки (семейство, деца, стопанство – аргументи с тежест), примерът беше даден и децата, израснали с „хайдушки песни“, гледаха на живота вече не така, както родителите, осмисляйки по новому понятието за Свобода. Без четите, олицетворяващи непокорството, станали символ на волята, на отказа да се примиряваш с несправедливостта, нямаше да се родят Комитетите, въплътили онова, без което никакъв протест е невъзможен – Организацията.

И тогава стана възможен Васил Иванов Кунчев. Васил Левски. Вероятно биха могли да го нарекат и другояче – защото Времето изискваше Пророк. А може би и не. Може би именно той беше предопределен от нещо, много по-висше от човешкото разбиране, да изпълни Мисията, която очакваше България. Защото сред апостолите имаше организатори, ни най-малко не отстъпващи нему, и оратори, и храбреци – но именно Левски стана и бе признат от всички за нравствен център на последния, окончателен устрем към Свободата.

Именно той и Революционните комитети, на чието създаване посвети живота си, станаха логичното продължение на това пробуждане, бележейки прехода от културно възраждане и спонтанни изблици на борба към организирано действие. Левски не мислеше в категориите на метеж, а в категориите на бъдещата държава. Неговият идеал – „чиста и свята република“ – предполагаше равенство на всички граждани пред закона, независимо от вяра и произход.

Той изискваше дисциплина, честност, саможертва, напълно отхвърляйки личната слава, и изграждаше система – и макар да не доживя Април 1876, именно с неговите усилия бе създадена основата на бъдеща България. И затова името му стана символ не само на революцията, но и на съвестта на възродената българска нация, а смъртта му се превърна не в удар по делото на апостолите, а в тласък, след който Април 1876 вече не можеше да не се случи, защото смъртта му стана крачка отвъд границата, където народната енергия се сля с политическата програма. И гърмя.

Да, някои казваха: напразно. Трябва да се почака. Искате ли повторение на Стара Загора? И в това имаше своя логика. Само че никой не може да каже: „Спри, равнявай се!“ на вулкан, в чиито недра вече е узряла енергията за изригване. Въстанието се състоя и се превърна в трагедия. Заговорът беше разкрит, наложи се да започне по-рано – и въпреки това хората откликнаха. В Копривщица, Панагюрище, Перущица, Батак вчерашните покорни селяни формираха отряди, създаваха временно управление, вдигаха знамена. И се сражаваха.

Да, силите бяха неравни. Героизмът срещу многократно превъзхождащи сили и дива жестокост сам по себе си е слаб. Потушаването бе съпроводено с жестоки кланета. Села, заличени от лицето на земята, осквернени светини, избити мирни жители: жени, старци, деца, свещеници – всичко това се случи тогава, когато дори за „бурските“ концентрационни лагери никой не можеше и да помисли, много преди Хатин и Аушвиц. Но то завинаги влезе в националната памет и в това изпитание се закали духовната сила на пробудената нация.

Незабавна военна победа нямаше и не можеше да има – но точно тогава българският народ, по-рано забравен и незабелязван от „цивилизования свят“, заяви за себе си като за жив субект на Историята, с велико минало и мечта за велико бъдеще, готов не само да мечтае за свобода, но и да се сражава за нея и да принася жертви. И това се превърна в победа.

Европейската общественост беше потресена от мащаба на репресиите. Българският въпрос излезе на международната арена. Светът, както 65 години по-рано в Гърция, видя не „безумен метеж“, а жив, културен народ, изискващ правото на свобода – нравствено доказателство за зрелостта на българската нация и една от крачките към Освобождението. И не знам какво повече да кажа.

Всъщност не, знам. За мен е очевидно: от факела, запален през Април 1876, пламна огън, породил като приказния Феникс свободна България. Но Свободата не е само (и дори не толкова) политически статут. Това е вътрешно състояние на обществото, умението да поема отговорност за бъдещето си. Както през Април, когато българският народ направи своя избор – да бъде (да не се страхуваме да повторим!) субект на историята, а не неин безмълвен обект.

И днес, спомняйки си възрожденците от XVII–XVIII век – като душа, хайдутите – като воля, Васил Левски – като съвест, героите от Батак и Панагюрище – като достойнство на нацията, ние сме длъжни да признаем: идеалът на Левски – републиката на равните – остава актуален не като лозунг, а като нравствен ориентир, като вечно напомняне, че Свободата на народа е неотделима от уважението на властите към волята на народа, а робството (в каквато и форма да се проявява) е неприемливо.

Можем ли да кажем, че Левски би бил доволен, ако види днешна България? Честно казано, не съм сигурен. Но съм абсолютно убеден: докато този Априлски огън живее в паметта, България остава вярна на историческата си мисия – да бъде свободна и справедлива. Защото никоя нощ не трае вечно – и Възраждането е неизбежно!

Лев Вршинин – историк, писател, политически анализатор