(СЪПОСТАВЯНЕ И СПРЯМО РУСКАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ)

Александър Березин

Едната страна хвърля по-скъпи и сложни балистични ракети, докато другата използва сравнително евтини крилати ракети. Първата обаче е значително по-слабо развита от втората. А какво да кажем за тяхното технологично ниво за наземна война и защо, между другото, защо при оценките се избягва дори думата „технологична война“ ? Нека се опитаме да разберем реалните възможности на военните машини на страните в този потенциално най-опасен конфликт на 2026 г.

ОБЩООБРАЗОВАТЕЛНА ТЕХНОЛОГИЧНА И ИНДУСТРИАЛНА СИТУАЦИЯ

За да се разберат общите военнотехнически възможности на една страна, често е полезно да се разгледа нейната индустрия и потенциал като цяло. В тази връзка рускоезичният медиен пейзаж около Иран е пълен с мнения от рода на „Иран, развита и прогресивна монархия през 1978 г., се е превърнал в страна от третия свят под санкции“, което често е мястото, където приключва анализът на индустриалната му база.

В действителност ситуацията е съвсем нееднозначна. В прогресивен Иран по време на управлението на шаха, нивото на грамотност, дори сред жените на възраст от 10 до 49 години, е било само 35,5% (в сравнение с 61,5% за мъжете). До 2023 г. обаче 96,1% от жените на същата възраст са били грамотни, което е трудно да се разграничи от напредъка, постигнат от мъжете.

Струва си да се отбележи също, че през 2025 г. в иранските университети са записани 958 000 студенти, 608 000 от които са жени. За сравнение, в много по-населената Русия само 904 000 души са се постъпили в университетите, за миналата година. Нещо повече, делът на жените сред тях е по-нисък, отколкото в Иран. По брой студентки на глава от населението, ние изоставаме от Ислямската република дори повече, отколкото по брой студенти като цяло.

Поради изискванията (често нарушавани) за покриване на косата, иранските жени често са изобразявани като потиснати в сравнение с времето на управлението на шаха. Истинската им ситуация е забележимо по-сложна от тази концепция / © Flickr

Това не е случайно: от 80-те години на миналия век Техеран прави всичко възможно, за да намали научно-технологичната изостаналост с останалия свят (това лесно се вижда от експлозивния растеж на броя на публикациите на иранските учени в рецензирани списания). Не е изненадващо, че висшето образование се развива много по-бързо от това в Русия, която едва наскоро започна сериозно да преследва тази цел.

В същото време икономическият успех на страната изостава значително от образователните ѝ постижения. Иранските власти не познават съвременната макроикономическа теория, поради което техният БВП на глава от населението, базиран на паритет на покупателната способност (ППП), е малко над от половината от нашия. Поради санкциите обаче структурата на този БВП се различава от нашия. Например, Русия има по-развит сектор на услугите, докато Иран има силна машиностроителна индустрия. Там се произвеждат приблизително един и половина пъти повече автомобили от всякакъв тип, отколкото при нас, и приблизително четири пъти повече автомобилни двигатели (много от автомобилите, посочени като произведени в Русия, всъщност са оборудвани с вносни двигатели, трансмисии и т.н.). И това въпреки факта, че близкоизточната страна с 90 милиона души има значително по-малко население от Русия. Ако преизчислим производството на автомобили на глава от населението, ще бъдем три пъти по-слаби от иранците. Динамиката преди настоящата война с Вашингтон се движеше в същата посока: в Русия през 2025 г., поради добре познати решения на Централната банка, производството на автомобили спадна с двуцифрени проценти, докато в Иран се увеличи с двуцифрени проценти.

Друг пример: Иран произвежда масово мощни газови турбини за топлоелектрически централи. Русия, от друга страна, ги внася от десетилетия. Опитите за вътрешно производство са в ход, но производствените партиди все още са ограничени. Поради това Русия беше принудена да подпише споразумение с иранците за внос на буквално десетки газови турбини през 2020-те години.

Миналата година Иран вече започна да доставя модерните си висококапацитетни газови турбини на Русия. Общо планират да доставят 40 броя, а в замяна Техеран иска продукти от Русия с по-ниска степен на обработка – метал. Преди Ислямската революция такива доставки на продукти с висока добавена стойност от Иран бяха практически немислими / © MAGPA

Това е огромен скок за страна, която до 1979 г. внасяше всичките си турбини и автомобилни двигатели, и произвеждаше (или по-точно сглобяваше от вносни компоненти) много по-малко автомобили. Този скок се случи по една  проста причина: въпреки общата си бедност, Иран постоянно фокусираше усилията си върху производството на това, което не можеше да купи в чужбина. В резултат на това той е 90% самодостатъчен по отношение на лекарствата. Същото не може да се каже за Русия: ако границите бъдат затворени утре, основните компоненти на много лекарства вече няма да се внасят и местното производство ще спре.

От гореизложеното не означава, че Иран е решил повечето от проблемите си. Например, през 2002 г. иранците и руснаците консумираха еднакъв брой калории от храната, която закупуваха, но през 2020-те години иранците консумират приблизително същото количество, докато руснаците консумират значително повече, отколкото преди 24 години. Причините също са ясни: Техеран се стремеше към независимост в „най-евтините калории“, като зърното, и в резултат на това вносът му почти изчезна. Но с относително „скъпите калории“ нещата са по-сложни: пилешкото месо изисква фураж, и иранците са принудени да внасят съставките.

Важен аспект от цялостното индустриално развитие на Иран е високото ниво на собствените му тунелопробивни машини. След като започнаха да ги внасят преди десетилетия, местните производители са се научили да правят прилични копия на западните машини. Tunnel Saz Machine в момента е единственият производител на автоматизирани тунелопробивни машини в Западна Азия. Тези машини технически са за гражданския сектор; те се използват за изграждане на метро. Но на практика тунелите са и ключово средство за прикриване на важни военни производствени съоръжения. Повече за това по-нататък.

ВОЕННАТА ИНДУСТРИЯ: СИЯНИЕТО НА РАКЕТИТЕ И ДРОНОВЕТЕ …

В количествено сравнение с водещите военни индустрии в света, Иран изглежда изключително хетерогенен. Има области, където е видно значително производство, сравнимо с руското, но те не са многобройни.

Иран произвежда свои собствени балистични ракети със среден и малък обсег (БРСД и МД). Те включват както числено доминиращите ракети с твърдо гориво (въпреки че внася натриев перхлорат за гориво от Китай), така и семейството Ghadr с течно гориво. Тяхното комбинирано производство се оценява на десетки бройки на месец.

Гадр-110, първата степен е с течно гориво, втората е твърдогоривна. Тази MRBM достига обхват от 2000 километра, масата на бойната глава, в зависимост от модификацията, може да достигне тон / © Wikimedia Commons

Ако ги сравним конкретно по балистични ракети със средна далечина (БРСД – терминът за ракети с обсег от 1000 до 5500 километра), иранците дори превъзхождат Русия, която току-що започва серийно производство на ракетата „Орешник“ и не е имала други БРСД поради ограниченията по договора отпреди Тръмп.

Абсолютните числа за арсенала на Иран от такива ракети също са по-големи: в началото на настоящата война, според най-консервативните оценки, той е разполагал с над хиляда ракети със средна далечина. Това със сигурност е повече от това на Русия (най-голямата военна индустрия в света) и поне сравнимо с това на Китай (вторият по големина военно-промишлен комплекс в света). Като се има предвид, че населението на Иран е с 40 процента по-малко от това на Русия, а БВП му е няколко пъти по-малък, това е впечатляващо постижение. Техеран е постигнал това, защото няма друг лост за влияние върху Израел: ракетите с по-малък обсег не могат да достигнат Тел Авив.

За съжаление на персите, технологичното ниво на техните БРСД е далеч от руското. Иранците са успели да произведат няколко вида от тези ракети, способни на ограничено управление по траекторията. Въпреки това, тяхната маневреност е далеч по-ниска от тази на „Искандер“ и доста по-малка от тази на „Циркон“. Макар че това е достатъчно за американските и израелските прехващачи да „пропуснат“ тези ракети със средна далечина в десетки проценти от случаите, заслужава да се отбележи, че за сравнение няма нито една снимка на останките на „Искандер“, камо ли на „Цирконите“, показващи признаци на поражение от ПВО/ПРО.

Гадр-110, първата степен е с течно гориво, втората е твърдогоривна. Тази MRBM достига обхват от 2000 километра, масата на бойната глава, в зависимост от модификацията, може да достигне тон / © Wikimedia Commons

И накрая, един по-сложен въпрос: качеството на насочване. Руският военно-промишлен комплекс реши проблема със самонасочването на ракетата „Искандер“ преди много години. Подобни решения са внедрени за ракетите „Циркон“ и „Орешник“. Останалата част от света разполага с по-прости технологии от този вид; те все още не са разбрали как най-добре да постигнат насочване, въпреки плазмения слой, обграждащ ракета, пикираща с хиперзвукова скорост в плътните слоеве на атмосферата.

Липсата на ефективно самонасочване е най-големият проблем с иранските БРСД. Отклонението на ракетата от целта е правопропорционално на обхвата на изстрелване, тъй като грешките в инерционната навигация се увеличават пропорционално с разстоянието. Сателитното насочване е слабо средство за БРСД (същата плазма в плътните слоеве на атмосферата пречи). Следователно, иранската БРСД срещу Израел има средно отклонение от целта си от десетки метри.

Това е много и дори въпреки масивните бойни глави (БЧ) на иранските ракети, няма как да се поразят защитените военни цели. Поради тази причина виждаме ирански ракетни удари по израелски градове, но не виждаме те да удрят например израелския плутониев реактор в Димона, откъдето идват пълнежите за ядрените бойни глави на еврейската държава.

Да, иранската страна твърди, че ракетите „Фатах-1“ или „Фатах-2“ имат възможности за самонасочване. Но на практика нямаме доказателства, че те поразяват целите в Израел точно. Неотдавнашните опити за поразяване на американски самолетоносач с четири ирански ракети също се провалиха. Предвид размера на самолетоносача, това означава, че типичната кръгова грешка на интерконтиненталната балистична ракета е твърде голяма, за да се предполага наистина функционална възможност за самонасочване. Струва си да се отбележи, че руските ракети „Циркон“ успешно са поразявали движещи се морски цели, несравнимо по-малки от самолетоносач, по време на учения.

Ниската точност радикално намалява стойността на ракетите като бойно оръжие: дори еднотонна бойна глава, взривяваща се на 50 метра от обикновен окоп, не може да нарани или контузи човек в него. За военни съоръжения, защитени от нещо по-добро от обикновен окоп, да не говорим. 

Друга, не по-малко важна характеристика на иранския военно-промишлен комплекс са неговите сравнително напреднали дронове. По време на ирано-иракската война, през 80-те години на миналия век, иранците откриват, че безпилотните летателни апарати, дори тези, базирани на компонентите от онова време, слабо се поразяват от врага и предлагат повече разузнавателни възможности от всяко друго средство, с което разполагат. Те също така наблягат на тях, защото по това време Иран не получава нови бойни самолети, или резервни части за старите. В крайна сметка американските санкции вече бяха в сила, докато доставките от Русия, поради отхвърлянето на комунизма от страна на Ислямската република, все още не бяха започнали.

Резултатите от работата на Иран в тази област станаха очевидни за първи път в Абкайк през 2018 г.: останки от безпилотни летателни апарати, открити от Саудитска Арабия там, ясно показват типа дрон, известен днес по целия свят като „шахид“.

Писа се за техните характеристики още през 2022 г., отбеляза се, че те са едни от най-обещаващите дронове в света въз основа на комбинация от параметри. Те са много евтини, струват десетки хиляди долари всеки, имат обхват до 1900 километра с 40-килограмова бойна глава, компактни са и са изработени от радиопоглъщащ материал. Обикновено използват сателитна и инерционна навигация, с относително висока точност. Струва си да се помни, че преди „шахид“ такива широко разпространени и евтини оръжия с прилично инерционно насочване просто нямаше.

Въпреки че бойните глави на иранските дронове тежат десетки килограми, а не тон, както тези на балистичните им ракети (БРСД), безпилотните летателни апарати са далеч по-ефективни: те са по-точни. Някои дори са оборудвани със системи за дистанционно управление за поразяване на цели, което позволява на иранците да поразяват танкери в Ормузкия проток и Персийския залив. Ако САЩ се бяха осмелили да се приближат достатъчно близо до бреговата линия на Иран, „шахидите“ несъмнено щяха да се отправят към тях.

Toofan-1 с човешки оператор. Малкият размер на лодката и ниската височина на корпуса са лесно видими. В комбинация с пластмасовите ѝ материали, това прави морския дрон незабележим и труден за прицелване. / © Wikimedia Commons

Иран разполага и с няколко вида военноморски надводни дронове (например Toofan-1, 2 и 3). Най-разпространени са лодките-камикадзе с бойни глави имащи маса до 100 килограма. Съществуват и полупотопяеми дронове Magham, които са много трудни за откриване поради ниското им подаване над водната линия. Компактността на устройството и близостта му до повърхностния слой пречат да бъде открито от разстояние дори с хидроакустични средства.

Иранските военноморски дронове вече са използвани от хусите, което остави неприятно впечатление на американския флот. Атаките са били отблъснати, но само с пределните усилия на американския флот. Като се има предвид, че иранците имат много повече от тези дронове, отколкото хусите, е разбираемо уважителното разстояние, което „Звездно-райирания“ флот поддържа от иранския бряг. Предполага се, че някои от иранските кораби („Шахид Махдави“, „Шахид Багери“) са способни да изстрелват въздушни дронове, включително тежки.

… И БЕДНОСТ ВЪВ ВСИЧКО ОСТАНАЛО.

В същото време Иран разполага с много малко съвременни оръжия извън тези области. Ефективни системи за противовъздушна отбрана, особено тези със среден и голям обсег, практически не съществуват. Това лесно се вижда от факта, че САЩ, макар и със стелт самолети, редовно използват планиращи бомби срещу Иран. Дори сърбите през 90-те години успяха да нанесат загуби на американските стелт самолети, но Иран все още не го е направил.

Техеран разчита предимно на собствени разработки, но съвременните системи за противовъздушна отбрана са изключително сложни, така че собствените му системи за противовъздушна отбрана постоянно не успяваха (и продължават да не успяват) да достигнат показателите на            С-300, камо ли на С-400. Малкият брой внесени руски системи за противовъздушна отбрана не можеха да окажат влияние.

Основната причина за ниското ниво на внос е продължаващото желание на Иран да разчита единствено на собствените си ресурси и да избягва зависимост от друга държава. Поради тази причина предполагаемият им договор за взаимна военна помощ с Русия беше приет с големи трудности от местния парламент, въпреки факта, че по същество е декларативен документ, който не налага никакви обвързващи задължения нито на иранците, нито на Русия. Това е в рязък контраст с позицията на Северна Корея, която има такъв договор, който (заедно с ядрените си оръжия) по същество елиминира способността на Вашингтон да предприеме какъвто и да е удар срещу КНДР.

Ирански военни спътници, изстреляни в космоса от руска ракета на 28 декември 2025 г. Стрелката показва контейнера, превозващ спътника Kowsar 1.5. Същото изстрелване включваше и Paya (Tolou-3) и евентуално Zafar-2. Интересното е, че по искане на чуждестранни клиенти прозорците в монтажната сграда, където този полезен товар е бил монтиран на руската ракета, са били покрити със завеси. © Юрий Лямин, @imp_navigator

На тази тъмна страница има няколко светли петна. Иранската система за противовъздушна отбрана с малък обсег „Маджид“ е сравнително добре проектирана система: тя открива цели изцяло пасивно в оптичния спектър, което ѝ позволява да работи ефективно без радар. Междувременно, ракетната система „Панцир“ има тази възможност от десетилетия и нейната ракетна система е по-ефективна. Освен това, „Маджид“ не е в истинско масово производство (както е случаят с „Панцир“).

„Маджид“ има обхват на височина от само няколко километра и обхват на поразяване на цели от около осем километра. Подходящ е за защита срещу безпилотни летателни апарати, но няма да свали B-2 на голяма височина. Производителността на Иран с по-големи противовъздушни ракетни системи е далеч по-малко впечатляваща. / © Wikimedia Commons

Единственото наистина напредничаво за противовъздушна отбрана на Иран са неговите баражиращи турбореактивни дронове, използвани вместо зенитни ракети, така нареченото семейство 358/359. Първата цифра съответства на по-малкия апарат, втората – на по-големия. Ракетата, както често, но технически неправилно, се нарича изделието, има самонасочваща се глава и е способна да баражира във въздуха по схема „на осмица“ дълго време, преди да прихване целта си в своеобразна въздушна засада.

Въпреки че официално се наричат ​​ракети, аеродинамичният им дизайн е подобен на руския безпилотен летателен апарат „Ланцет“ (БЛА).               Х-образните крила подобряват маневреността в крайната фаза, преди детонацията, което им позволява да атакуват дори активно маневриращи цели. 359-те имат обхват от 150 километра и височина от девет километра. Скоростта от 1000 километра в час им позволява да атакуват крилати ракети. 358-ият има по-малък обхват, но очевидно е успял да свали и американски тежки дронове MQ-9 Reaper в Йемен. Не е лошо постижение за ракета с дължина само 2,74 метра.

358-мо семейство, така наречените многократно използваеми зенитни ракети. Това са по същество дронове с турбореактивен двигател и компактен ускорител на твърдо гориво. © Юрий Лямин, @imp_navigator

Турбореактивният двигател прави тези системи коренно различни от нашите твърдогоривни противовъздушни ракети със същия обхват. Първо, те са значително по-евтини (използват обикновен керосин вместо скъпо твърдо гориво). Второ, консумират по-малко гориво по време на полет, което им позволява да се задържат във въздуха за дълги периоди, чакайки целта. Ако целта не се появи, така наречената ракета ще се приземи с парашут, ще се зареди с керосин и ще се използва повторно.

Такива боеприпаси са голямо предимство, ако враговете ви не са пилотирани самолети (те лесно могат да надхвърлят 1000 километра в час), а дронове, включително реактивни. Или крилати ракети, произведени на Запад, тъй като всички те са дозвукови, което ги прави лесни за поразяване дори от такива нискоскоростни прехващачи.

Нашата страна влезе в СВО без подобни боеприпаси, въпреки че те биха били по-евтини от противовъздушните ракети за БПЛА и освен това потенциално по-ефективни. Те могат да бъдат предварително изстреляни в значителни количества, за да свалят едновременно множество вражески безпилотни летателни апарати. Руските системи за противовъздушна отбрана не разполагат с баражиращи зенитни ракети, тъй като ракетите на твърдо гориво по принцип са неподходящи за тази цел (кратко време на полет, голям радиус на захождане и нереалистично меки кацания с парашути). С други думи, семейството 358/359 е почти толкова пробив в противовъздушната отбрана, колкото бяха „Шахедите“ в безпилотните летателни апарати.

Но тук свършват светлите петна в иначе мрачната иранска система за противовъздушна отбрана. За да дадем на оценката си по-конкретна перспектива, нека повторим: нито по време на 12-дневната война, нито по време на новата, иранците не са успели да свалят нито един вражески самолет, а само безпилотни летателни апарати.

Да, три F-15 (всички екипажи катапултираха без загуби), официално свалени от кувейтски F-18A за един ден, по-вероятно са ударени от  иранците. Защото кувейтските противовъздушни сили се изнервиха и се опитаха да свалят всичко, което се движи, след успешния ирански удар с дрон по американска база, при който загинаха шестима американски войници. Иранските противовъздушни сили обаче не успяха да постигнат нищо, въпреки че разстоянието от тази страна до Кувейт е само 80 километра. Ако иранците имаха наши ПВО системи, щеше да е невъзможно да се лети над Кувейт изобщо. Иранците също така нямат прилични танкове, бойни машини на пехотата и в момента нямат масово производство на FPV дронове, нито радиоуправляеми, нито с оптично влакно. Въпреки че имат радиоуправляеми дронове, броят им е драстично недостатъчен за конфликт с висока интензивност като СВО.

Но не чувстваме нужда да навлизаме в подробности, тъй като преди шест години вече обяснихме защо вероятността за значителна американска сухопътна атака в Иран е нулева (поне ако говорим за успешна атака). Въпреки твърденията на Доналд Тръмп, че е готов за „сухопътна операция“ там.

САЩ: ЧИЧО САМ Е БОГАТ, НО МИРИШЕ МАЛКО НА НАФТАЛИН.

Военно-технологичната ситуация в САЩ е противоположна на тази в Иран. Те разполагат с доста танкове, бойни машини на пехотата, самолетоносачи, самолети и други подобни. Вярно е, че повечето от тях са построени през миналия век, но все още функционират. САЩ обаче практически нямат нищо в областта на БРСД, далеч по-малко дори от Русия. Те все още разполагат само с хомеопатични количества дронове клас „Шахид“ и по-малки, и те често са толкова неуспешни, че американските военни говорят много грубо за тях. „Скобите“, които украинските въоръжени сили се опитаха да използват в Украйна, също, меко казано, не успяха да получат признание поради качествени причини.

Съединените щати разполагат с около 4000 крилати ракети „Томахоук“, изстрелвани от кораби, някои от които са боядисани в черно, за да абсорбират радарния сигнал, докато други имат крила с предна стреловидност (което също намалява радиовидимостта). Почти толкова са и крилати ракети JASSM, изстрелвани от самолети. Имат и първите няколкостотин балистични ракети с малък обсег.

Ракета Tomahawk Block Va, изстреляна по време на настоящата война между САЩ и Иран, една от сравнително новите модификации на много старите американски крилати ракети. Черният цвят преди това беше нехарактерен за тези крилати ракети. © Юрий Лямин, @imp_navigator

Арсеналът изглежда значителен, но има един нюанс: Русия използва по време на СВО повече от дузина хиляди балистически ракети. Тези ракети са далеч по-точни и често по-мощни от „Томахоук“. Достатъчно е да се каже, че „томахавките“ в тази война, както и в предишните, редовно пропускат целта, в резултат на което невзривените им бойни глави са открити в Ливан и другаде.

Въпреки факта, че Украйна, с три пъти по-малко население и индустриален потенциал, далеч по-малък от този на Иран, е била ударена от далеч повече ракети с далеч по-високо качество, отколкото използваните от САЩ, тя не бърза да се предава. Лесно е да съберем две и две и да осъзнаем, че шансовете Иран да се разпадне от 2000 ракети, които САЩ могат да изстрелят, са практически нулеви.

Друга предполагаемо актуализирана версия на Tomahawk, с крила, насочени напред, за да се намали радарната сигнатура. Скрийншот от видео от настоящата война, където подобни ракети са използвани за първи път / © Юрий Лямин, @imp_navigator

Стратегията на Вашингтон в настоящата му краткосрочна (или поне така се надява) война с Иран се основава на това. Американците не се приближават до бреговете му на разстояние позволяващо атака от москитния дронов флот на иранците. Всичко, което правят, е да изстрелват крилати ракети и да извършват удари с планиращи бомби, опитвайки се да не летят със самолетите си твърде близо до иранските зони за противовъздушна отбрана (именно поради значителния обхват на планиращите бомби).

Тази стратегия работи по отношение на жертвите. Шест убити американски войници са много малко в сравнение със стотиците иранци, които вече са загинали. Но тя има няколко недостатъка. Например, САЩ изглежда имат някои сериозни проблеми с разузнаването в Иран.

По-специално, една от ракетите удари сградата на училището в Минаб, убивайки 180 ученички и учителки. Западните медии бързо възразиха с оправданието: уж на 600 метра от училището е имало сгради на Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР). Всеки ученик, запознат с тервера, обаче разбира, че случайното уцелване на сграда на 600 метра от целта е много трудно (по-голямата част от този район на града е незастроена). Друг репортаж на западни медии твърди, че сградата е била предадена на училището от КСИР.

Руините на училище в Минаб. По-голямата част от жертвите на американския удар тук са момичета на възраст от 7 до 12 години; 168 от тях са сред загиналите. Това е атака безпрецедентна по брой убити ученици след Беслан. Дори израелците, които според ООН 
са убили приблизително 20 000 деца по време на войната в Газа, никога не са убивали повече от 50 непълнолетни при една атака. Последният път, когато американските сили са убили повече момичета на едно място, е бил в Нагасаки и Хирошима. / © Wikimedia Commons

Трудно е да се каже коя версия е по-лоша за американските военни. Пропуск от 600 метра е десетки пъти по-голям от официалните оценки за точност на американските ракети. Разузнаването на целите, което пропусна факта, че военен обект се превръща в училище (което, меко казано, не беше вчера), е още по-лош пропуск и не говори добре. Ако втората версия е близо до истината, огромна част от американските ракети пропускат военните цели. Вместо това, той разпалва пламъците на неугасима омраза към американците у 90 милиона иранци.

Друг признак за лошо разузнаване са редовно публикуваните кадри от Централното командване на САЩ (CENTCOM) на предполагаемо унищожено иранско оборудване. Сред тях редовно се появяват повреден цивилен камион с капак, повдигнат на пътя, или ирански дронове, лесно разпознаваеми като груби макети, чиито производители са били твърде мързеливи да направят шайби за краищата на крилата от шперплат. Дори основно разбиране на аеродинамиката предполага, че такива предполагаемо безпилотни летателни апарати не биха могли да летят правилно. Изглежда обаче, че американските разузнавателни агенции, отговорни за избора на цели, нямат по-основни познания в тази област, отколкото за съоръженията на КСИР в Минаб.

Груби макети на изтребителите „шахиди“, кадри от чието „поражение“ в настоящата война бяха публикувани от американското командване. Интересното е, че на американците дори не им е хрумнало защо иранците са разположили своите дронове и след това са изчезнали, вместо да ги изстрелят веднага. Ако американското разузнаване за Иран винаги е действало на това ниво, става ясно как Вашингтон е решил да се включи в тази доста съмнителна война. / © CENTCOM

Най-важното от военно-техническа гледна точка е липсата на съвременни, масово произвеждани безпилотни летателни апарати (БЛА) в Съединените щати. Ако можеха да произвеждат „шахиди“ за 40 000 долара, дори един процент от американския военен бюджет би бил достатъчен за производството на 20 000 от тях на месец. Тогава Съединените щати биха могли да бомбардират Иран в продължение на 20 години, унищожавайки цялата му индустрия, пристанища и нефтени кладенци, унищожавайки гражданския му индустриален капацитет и причинявайки глад. Разбира се, иранците няма да се предадат дори тогава, но способността им да произвеждат нови ракети може да бъде сериозно намалена.

На практика американците не могат да направят нищо от това, защото подмяната на стотиците ракети, които вече са произвели, би им струвала милиард долара и, най-важното – ще са нужни години работа на ВПК. Вашингтон неизбежно ще намали средната интензивност на ударите, в противен случай до втория месец изобщо няма да има ракети с голям обсег. Замяната им с планиращи бомби ще бъде трудна, защото Съединените щати нямат много стелт бомбардировачи. Те няма да рискуват да използват слабозабележимите самолети за удари: без значение колко слаба е далекобойната противовъздушна отбрана на Иран, рисковете все още остават.

И накрая, нека предположим, че Тръмп е бил безразсъден и нечувствителен към загубите на самолети в Иран. Да предположим, че е успял да използва всичките ~120 000 планиращи бомби JDAM, останали на Съединените щати. Какво следва? Да напомним, Русия хвърли 5700 планиращи бомби в СВО само през първия месец. Като се има предвид продължителността на конфликта, Украйна вече е получила над 100 000, което е приблизително същият брой, колкото имат Съединените щати. Но по някаква причина украинските въоръжени сили дори не са обмисляли да се предадат.

Основна разлика между Украйна и Иран е, че украинците са до голяма степен светски настроени, докато иранците са точно обратното. Нещо повече, тяхната религия постулира, че смъртта от американска бомба е най-сигурният път към рая. Излишно е да се казва, че шансовете за „бомбоунищожи“ Техеран във войната са несравнимо по-ниски от тези срещу Киев.

Въз основа на технологичните възможности и на двете страни, липсата на масово произвеждани съвременни дронове в Съединените щати прави всякаква продължителна и активна война на далечни разстояния с иранците невъзможна. Няколко седмици, и може би, тогава Тръмп ще трябва да обяви победа.

Навигационните данни показват задръствания на кораби на изток и запад от Ормузкия проток. Междувременно Централното командване на САЩ се опитва да се държи смело, заявявайки, че няма доказателства, че Техеран контролира Ормузкия проток. © Telegram канал Pool No. 3

Какво ще се случи, ако Иран продължи да бомбардира американските бази и израелските градове и да блокира Ормузкия проток? Трудно е да се каже. САЩ биха могли да продължат да бомбардират с планиращи бомби в продължение на много месеци, но рискът от жертви (който Вашингтон намира за непоносим) би се увеличил.

От друга страна, запасите от БРСД на Иран, при сегашния темп на изстрелване, позволяват активна война само за два месеца най-много. След това честотата на изстрелванията ще намалее до нивото на производство на нови ракети – тоест, те вече няма да бъдат ежедневни.

Да, Иран все още ще може да изстрелва десетки „Шахед“ на ден. Но проблемът е, че за разлика от руските въоръжени сили в СВО, иранското командване не концентрира ударите си с безпилотни летателни апарати върху една единствена точка, а атакува с малък брой в много точки. Това позволява на вражеската противовъздушна отбрана да свали повечето дронове и елиминира масовото претоварване на ПВО и проникването през нея, които постоянно се наблюдават в Украйна. Следователно Иран няма да може да постигне ясна победа в този обмен на дистанционни удари.

Нещо подобно се е случвало и преди. През 80-те години на миналия век Иран и Ирак воюваха осем години на почти статичен фронт, което предизвика така наречената градска война. Ирак можеше да убие повече цивилни от Иран: Саддам Хюсеин имаше повече ракети. Но това беше абсолютно безполезно, защото Иран отказа да направи каквито и да било отстъпки. Багдад не спечели нищо освен огромни разходи и загуби от тази война. Нито пък Техеран, но пък той не я беше започнал. Чисто отбранителна победа му беше достатъчна.

Снимка от Ирано-иракската война през 80-те години на миналия век, която започна с нападение от Саддам Хюсеин, тогава съюзник на САЩ. Горе вляво: иранско дете войник. Горе вдясно: ирански войник с противогаз (Хюсеин използва широко химически оръжия, компонентите за които идват от Запада, както и сателитни изображения, използвани за планиране на подобни атаки). Долу вляво: група пленени иракски войници. Очевидно Вашингтон отново е разочарован от неспособността си да разбере напълно историята на други страни, което прави оценката на психологическата устойчивост на иранците не по-малко трудна, отколкото преди това с афганистанците или виетнамците. / © Wikimedia Commons

Разбира се, военните технологии, на езика на програмистите, са просто „твърди умения“. Но в реалния живот „меките умения“ също са от решаващо значение. Какъв е смисълът? Например, в Израел и в по-малка степен в Съединените щати, мнозина искрено вярват във възможността за цветна революция в Иран.

Останалата част от света е по-запозната с историята на съвременната иранска държава и предвид нейната безкрайна психологическа устойчивост по време на кървавата война с Ирак през 80-те години на миналия век, те се съмняват в това, че цветна революция изобщо е възможна. Но кой знае – може би този път израелската страна всъщност е по-близо до реалността? Самият Тръмп остава труден фактор за изчисляване. Обичайната му стратегия е да положи максимални усилия с минимални загуби и ако това не се получи веднага, да се оттегли незабавно. И все пак, да бъдеш 100% сигурен в следващото си решение винаги е трудно.